Докато обаче тези мета-аналитични данни поставят и двете терапии, ТФ КПТ и EMDR, като водещи при третиране на травма, важно е да се отбележи, че съществуват значителни различия между двете терапевтични форми. Например, продължителния експоужър /ПЕ/ (Foa, Hembree, & Rothbaum, 2007), което е най-широко използваната форма на ТФ КПТ, включва ежедневна домашна работа от по 1 до 2 часа въображаем и ин виво експоужър, като и двата вида експоужър се считат за необходими за постигане на положителни резултати (Foa & Jaycox, 1999). В EMDR терапията, от друга страна, няма домашна работа. Следователно, сравняващите двете форма на терапия РКИ обикновено включват допълнителни часове - от 40 до 100 за домашна работа в условия на ПЕ. Kuan Ho /в настоящото издание на списанието/ изследва този фактор. В практическото приложение, тъй като не е необходима домашна работа, съобразно дискутираното в това издание, лечението след бедствие - както групово (Jarero & Artigas, това издание) така и индивидуално (Shapiro & Laub, това издание), може да се извърши чрез третиране в поредни дни.
Изследванията, показващи че EMDR постига сравними по отношение на ПЕ резултати без домашна работа и с процедури, които всъщност нарушават стандартната експоужър теория, сочат явно различни механизми на действие при двете модалности. EMDR терапията, например, си служи с процедури, които включват само кратко насочване на вниманието към смущаващите спомени и асоциативен процес. Вместо да изисква от индивида да остане фокусиран към травматичното събитие и да го описва подробно както е при ПЕ, клиентът се приканва просто "да забележи" това, което се появява спонтанно по време на сериите билатерално стимулиране /движения на очите, потупвания или звуци/ и "Нека каквото и да се случва, да се случи". Не се иска подробно описание на събитието и в резултат на асоциативния процес обикновено излизат наяве други мисли или спомени, които биха се считали за "избягване" при ПЕ и по този начин противоположни на позитивните резултати (Foa et al., 2007).
Тези фактори имат значение както за практиката, така и за теорията. Според Rothbaum, Astin, & Marsteller (2005), "Интересно, с потенциална клинична значимост е това, че както изглежда, EMDR се справя еднакво добре в най-важната част, въпреки по-малкото експоужър и липсата на домашно. Важно е бъдещата научно-изследователска работа да проучи тези въпроси" (стр.614). Това е с особена значимост, тъй като от дълго време ПЕ се ръководи от принципи, приемащи необходимостта от продължителен и непрекъснат експоужър при лечението на травма: "Поради това, че привикването е постепенен процес, приема се, че за да е ефективен, експоужърът трябва да е продължителен ... Промените в S - R /стимул-реакция/ асоциациите обичайно изискват привикване към предизвикващите страх отговори, а този процес се разгръща постепенно" (Foa & McNally, 1996, p.334-335). Тези принципи не изглеждат приложими към EMDR терапията, която използва само периодично и прекъсващо внимание към смущаващите елементи - процедура, от която се очаква по-скоро да "сенситизира" отколкото да "десенситизира" (Marks et al., 1998, p.324). Освен това, преките сравнения на резултати от изолирани сесии сочат, че нивата на субективните единици безпокойство /SUD/ (Wolpe, 1958) рязко намаляват с EMDR и се увеличават с ПЕ (Ironson, Freund, Strauss, & Williams, 2002; Rogers et al., 1999). Тези заключения, както и РКИ сочещи, че 84 до 100% от жертвите с изолирана травма губят диагнозата ПТСР в рамките на три 90-минутни EMDR сесии (Marcus, Marquis, & Sakai, 1997; Rothbaum, 1997; Wilson, Becker, & Tinker, 1995; Wilson, Becker, & Tinker, 1997), изискват по-задълбочени изследвания за определяне както на процедурите, така и на основните механизми, отличаващи EMDR терапията от ФТ-КПТ (Craske, Liao, Brown, &Vervliet, 2012; Solomon & Shapiro, 2008).
следваща
Изследванията, показващи че EMDR постига сравними по отношение на ПЕ резултати без домашна работа и с процедури, които всъщност нарушават стандартната експоужър теория, сочат явно различни механизми на действие при двете модалности. EMDR терапията, например, си служи с процедури, които включват само кратко насочване на вниманието към смущаващите спомени и асоциативен процес. Вместо да изисква от индивида да остане фокусиран към травматичното събитие и да го описва подробно както е при ПЕ, клиентът се приканва просто "да забележи" това, което се появява спонтанно по време на сериите билатерално стимулиране /движения на очите, потупвания или звуци/ и "Нека каквото и да се случва, да се случи". Не се иска подробно описание на събитието и в резултат на асоциативния процес обикновено излизат наяве други мисли или спомени, които биха се считали за "избягване" при ПЕ и по този начин противоположни на позитивните резултати (Foa et al., 2007).
Тези фактори имат значение както за практиката, така и за теорията. Според Rothbaum, Astin, & Marsteller (2005), "Интересно, с потенциална клинична значимост е това, че както изглежда, EMDR се справя еднакво добре в най-важната част, въпреки по-малкото експоужър и липсата на домашно. Важно е бъдещата научно-изследователска работа да проучи тези въпроси" (стр.614). Това е с особена значимост, тъй като от дълго време ПЕ се ръководи от принципи, приемащи необходимостта от продължителен и непрекъснат експоужър при лечението на травма: "Поради това, че привикването е постепенен процес, приема се, че за да е ефективен, експоужърът трябва да е продължителен ... Промените в S - R /стимул-реакция/ асоциациите обичайно изискват привикване към предизвикващите страх отговори, а този процес се разгръща постепенно" (Foa & McNally, 1996, p.334-335). Тези принципи не изглеждат приложими към EMDR терапията, която използва само периодично и прекъсващо внимание към смущаващите елементи - процедура, от която се очаква по-скоро да "сенситизира" отколкото да "десенситизира" (Marks et al., 1998, p.324). Освен това, преките сравнения на резултати от изолирани сесии сочат, че нивата на субективните единици безпокойство /SUD/ (Wolpe, 1958) рязко намаляват с EMDR и се увеличават с ПЕ (Ironson, Freund, Strauss, & Williams, 2002; Rogers et al., 1999). Тези заключения, както и РКИ сочещи, че 84 до 100% от жертвите с изолирана травма губят диагнозата ПТСР в рамките на три 90-минутни EMDR сесии (Marcus, Marquis, & Sakai, 1997; Rothbaum, 1997; Wilson, Becker, & Tinker, 1995; Wilson, Becker, & Tinker, 1997), изискват по-задълбочени изследвания за определяне както на процедурите, така и на основните механизми, отличаващи EMDR терапията от ФТ-КПТ (Craske, Liao, Brown, &Vervliet, 2012; Solomon & Shapiro, 2008).
следваща