3. Теория на привързаността и предположения за концептуализиране на свързани с привързаността разстройства
АПИ моделът има много общо с Модела на вътрешна работа (ВР модел) [Internal Working Model – IWM] на Боулби – английски психоаналитик, създал теорията на привързаността. Боулби се отделя от подходите на своите колеги – аналитици и използва методи на научно наблюдение при малки деца, като така разработва своята теория на привързаността и ВР модела (Bowlby, 1973, 1988, 1989). Подобно на АПИ модела на Шапиро, ВР моделът на Боулби твърди, че ранните преживявания задвижват възприятията и реакциите по-късно в живота. Боулби разглежда ранните преживявания на детето с неговите значими фигури на привързване като изключително мощни при определяне на ВР модела на детето, т.е. неговите основни вярвания за самото него, другите и света. Той счита привързаността на детето към майка му като първична, задействаща се от вродения в детето страх от анихилация (унищожение) и неговата зависимост от близостта на значимата фигура за оцеляване. Сигурността на привързаност се асоциира с облекчаване на детските вродени страхове от изоставяне и с позитивни очаквания при излизането на детето в широкия свят на връзките и взаимоотношенията. Боулби наблюдава, че стабилността на връзката между детето и основното полагащо грижи за него лице в най-ранните месеци и години от живота е пряко свързана с усещането на детето за сигурност в света и неговото по-късно функциониране по отношение на връзки и взаимоотношения.
Ainsworth (1967, 1982), ученичка на Боулби, извършва наблюдение върху майки с бебета и открива базови различия в качеството на връзката на привързване при сравняване на диадите майка-бебе. Айнсуърт забелязва, че чувствителността на майката и отзивчивостта й към сигналите на детето определят типа привързаност към майката – сигурен срещу тревожен/несигурен тип привързаност. Децата със сигурна привързаност търсят комфорт от техните майки и не остават разочаровани, тъй като майките им проявяват чувствителна отзивчивост към техните нужди, докато децата с тревожна привързаност, съпротивяващ се/амбивалентен подтип, са се адаптирали към непоследователната отзивчивост на майките си чрез проявяване на изискващо, гневно, или прилепчиво/контролиращо поведение. Децата с тревожна привързаност, избягващ подтип, се адаптират към дискомфорта на родителите си с интензивни емоции, като затварят и не допускат външната проява на емоция, въпреки вътрешните чувства на дистрес. В по-късните изследвания, за малък процент от децата се счита, че са с дезорганизирана (разстроена) привързаност (Main & Solomon, 1986) и тези деца допълнително са били обозначени като сигурни, тревожно съпротивяващи се/амбивалентни или тревожно избягващи. При дезорганизираните деца наблюденията сочат, че са плашливи и тревожни около майките си, докато същевременно търсят близост. При майките се наблюдава, че страдат от някакъв вид неразрешено малтретиране в детството им или неразрешена загуба, като тази тяхна собствена емоционална дисрегулация води до явни или по-малко доловими прояви, които по някакъв начин се явяват плашещи за техните деца. Недоброто третиране (малтретиране) на детето е силно асоциирано с несигурност на привързването и с дезорганизиране на привързаността; например, в едно изследване се установи, че 82 % от недобре третираните деца са с дезорганизирана привързаност (Carlson, Cicchetti, Barnett, & Braunwald, 1989).
Изследвайки майките на бебета, които вече са били поставени в категорията на дезорганизирана привързаност, Main и Goldwyn (1998) създават Въпросник за определяне на привързаността при възрастни (ВОПВ) [Adult Attachment Interview – AAI]. По-конкретно, те разработват набор от въпроси относно преживявания през детството, заедно със стандартизирана кодираща система, която идентифицира следните категории на привързване при възрастни, кореспондиращи с категориите при бебетата: сигурни (майки на сигурни, защитени деца), заети със себе си (майки на съпротивяващи се/амбивалентни деца), пренебрежителни (майки на избягващи деца) и дезорганизирани/с неразрешени проблеми във връзка с малтретиране през детството или тежка загуба (майки на дезорганизирани деца). Многобройни изследвания (Bakersman-Kranenburg & Van Ijzendoorn, 1993; Steele, Steele & Fonagy, 1996) доказват, че ВОПВ е валиден и надежден интервю-протокол. За категориите на привързаност е доказано, че се предават между поколенията, със съответствие в рамките на 70 до 80 % между статуса на привързаност на майките и статуса на техните деца (van Ijzendoorn, 1992).
Друг модел на привързване, динамичният модел на съзряване на Crittendon (2008), изтъква ролята на основните фигури на привързаност за защитаване на децата и оказването им на помощ да се научат на самостоятелна защита. Теорията установява, че дисфункцията се създава тогава, когато децата са изложени на опасности, за които нямат зрелостта да се справят и за които не им е предоставена защита. Този модел е съвместим с теорията на привързаността, по отношение на идентифициране ролята на основните фигури на привързаност за развитието на детските възприятия, както и с модела АПИ – в приемането, че дисфункцията се корени в ранни преживявания на възприета заплаха.
Ограничения на категориите на привързване: Въпреки че категориите на привързване дават важна информация на изследователи и клинични специалисти по отношение на разбиране индивидуалните модели на връзки и поколенческия контекст, в който тези модели се развиват, категориите на привързване не са диагностични условия. Освен това, определянето на привързаността не осигурява информация за степента на несигурност в сравнение със сигурност, нито сочи доколко са повлияни междуличностните връзки и емоционалните състояния. Изследванията показват, че децата и възрастните с несигурно привързване носят по-висок риск за диагнозируеми афективни и поведенчески разстройства, отколкото индивидите със сигурно привързване. Индивидите с дезорганизация на привързаността се оказва, че са с по-висок риск за психопатология (Liotti, 1999). Вземането в предвид на индивидуалния статус на привързване е важно в контекста на цялостната известна история и текущото функциониране.
Следваща страница
АПИ моделът има много общо с Модела на вътрешна работа (ВР модел) [Internal Working Model – IWM] на Боулби – английски психоаналитик, създал теорията на привързаността. Боулби се отделя от подходите на своите колеги – аналитици и използва методи на научно наблюдение при малки деца, като така разработва своята теория на привързаността и ВР модела (Bowlby, 1973, 1988, 1989). Подобно на АПИ модела на Шапиро, ВР моделът на Боулби твърди, че ранните преживявания задвижват възприятията и реакциите по-късно в живота. Боулби разглежда ранните преживявания на детето с неговите значими фигури на привързване като изключително мощни при определяне на ВР модела на детето, т.е. неговите основни вярвания за самото него, другите и света. Той счита привързаността на детето към майка му като първична, задействаща се от вродения в детето страх от анихилация (унищожение) и неговата зависимост от близостта на значимата фигура за оцеляване. Сигурността на привързаност се асоциира с облекчаване на детските вродени страхове от изоставяне и с позитивни очаквания при излизането на детето в широкия свят на връзките и взаимоотношенията. Боулби наблюдава, че стабилността на връзката между детето и основното полагащо грижи за него лице в най-ранните месеци и години от живота е пряко свързана с усещането на детето за сигурност в света и неговото по-късно функциониране по отношение на връзки и взаимоотношения.
Ainsworth (1967, 1982), ученичка на Боулби, извършва наблюдение върху майки с бебета и открива базови различия в качеството на връзката на привързване при сравняване на диадите майка-бебе. Айнсуърт забелязва, че чувствителността на майката и отзивчивостта й към сигналите на детето определят типа привързаност към майката – сигурен срещу тревожен/несигурен тип привързаност. Децата със сигурна привързаност търсят комфорт от техните майки и не остават разочаровани, тъй като майките им проявяват чувствителна отзивчивост към техните нужди, докато децата с тревожна привързаност, съпротивяващ се/амбивалентен подтип, са се адаптирали към непоследователната отзивчивост на майките си чрез проявяване на изискващо, гневно, или прилепчиво/контролиращо поведение. Децата с тревожна привързаност, избягващ подтип, се адаптират към дискомфорта на родителите си с интензивни емоции, като затварят и не допускат външната проява на емоция, въпреки вътрешните чувства на дистрес. В по-късните изследвания, за малък процент от децата се счита, че са с дезорганизирана (разстроена) привързаност (Main & Solomon, 1986) и тези деца допълнително са били обозначени като сигурни, тревожно съпротивяващи се/амбивалентни или тревожно избягващи. При дезорганизираните деца наблюденията сочат, че са плашливи и тревожни около майките си, докато същевременно търсят близост. При майките се наблюдава, че страдат от някакъв вид неразрешено малтретиране в детството им или неразрешена загуба, като тази тяхна собствена емоционална дисрегулация води до явни или по-малко доловими прояви, които по някакъв начин се явяват плашещи за техните деца. Недоброто третиране (малтретиране) на детето е силно асоциирано с несигурност на привързването и с дезорганизиране на привързаността; например, в едно изследване се установи, че 82 % от недобре третираните деца са с дезорганизирана привързаност (Carlson, Cicchetti, Barnett, & Braunwald, 1989).
Изследвайки майките на бебета, които вече са били поставени в категорията на дезорганизирана привързаност, Main и Goldwyn (1998) създават Въпросник за определяне на привързаността при възрастни (ВОПВ) [Adult Attachment Interview – AAI]. По-конкретно, те разработват набор от въпроси относно преживявания през детството, заедно със стандартизирана кодираща система, която идентифицира следните категории на привързване при възрастни, кореспондиращи с категориите при бебетата: сигурни (майки на сигурни, защитени деца), заети със себе си (майки на съпротивяващи се/амбивалентни деца), пренебрежителни (майки на избягващи деца) и дезорганизирани/с неразрешени проблеми във връзка с малтретиране през детството или тежка загуба (майки на дезорганизирани деца). Многобройни изследвания (Bakersman-Kranenburg & Van Ijzendoorn, 1993; Steele, Steele & Fonagy, 1996) доказват, че ВОПВ е валиден и надежден интервю-протокол. За категориите на привързаност е доказано, че се предават между поколенията, със съответствие в рамките на 70 до 80 % между статуса на привързаност на майките и статуса на техните деца (van Ijzendoorn, 1992).
Друг модел на привързване, динамичният модел на съзряване на Crittendon (2008), изтъква ролята на основните фигури на привързаност за защитаване на децата и оказването им на помощ да се научат на самостоятелна защита. Теорията установява, че дисфункцията се създава тогава, когато децата са изложени на опасности, за които нямат зрелостта да се справят и за които не им е предоставена защита. Този модел е съвместим с теорията на привързаността, по отношение на идентифициране ролята на основните фигури на привързаност за развитието на детските възприятия, както и с модела АПИ – в приемането, че дисфункцията се корени в ранни преживявания на възприета заплаха.
Ограничения на категориите на привързване: Въпреки че категориите на привързване дават важна информация на изследователи и клинични специалисти по отношение на разбиране индивидуалните модели на връзки и поколенческия контекст, в който тези модели се развиват, категориите на привързване не са диагностични условия. Освен това, определянето на привързаността не осигурява информация за степента на несигурност в сравнение със сигурност, нито сочи доколко са повлияни междуличностните връзки и емоционалните състояния. Изследванията показват, че децата и възрастните с несигурно привързване носят по-висок риск за диагнозируеми афективни и поведенчески разстройства, отколкото индивидите със сигурно привързване. Индивидите с дезорганизация на привързаността се оказва, че са с по-висок риск за психопатология (Liotti, 1999). Вземането в предвид на индивидуалния статус на привързване е важно в контекста на цялостната известна история и текущото функциониране.
Следваща страница