Компонентът движение на очите в EMDR получава много внимание. Докато един ранен мета-анализ посочва малка подкрепа за този елемент (Davidson & Parker, 2001), Работната група за практически препоръки при Международното общество за изследвания на травматичния стрес (Chemtob et al., 2000, p.150) отправи критика към изследванията от мета-анализа за "включване на неподатливи на лечение субекти, съмнителна дозировка на третиране и вярност, както и ограничен ефект, дължащ се на малки извадки." От този момент, приблизително две дузини РКИ демонстрират позитивни резултати. Повече от десет РКИ доказват, че очните движения понижават емоцията и/или яркостта на образите, в сравнение с условията само на експоужър (Barrowcliff, Gray, Freeman, & MacCulloch, 2004; Schubert, Lee, & Drummond, 2011; van den Hout et al., 2011). Други десет РКИ съобщават за множество паметови ефекти, включително повишени епизодични възвръщания, гъвкавост на вниманието и разпознаване и приемане на истинска информация (Christman, Garvey, Propper, & Phaneuf, 2003; Kuiken, D., Chudleigh, M. & Racher, 2010; Parker, Buckley & Dagnall, 2009). Според направения от Орен и Соломон преглед /настоящото издание/, изследванията сочат, че компонентът на очните движения е активна съставка в доказаното при EMDR бързо понижение на дистреса /безпокойството/.
Следва също да се отбележи, че бързото намаляване на възбудата и яркостта на образите би могло да се очаква, че ще доведе до повече поносимост при третиране на травмата отколкото обикновения експоужър. Необходими са бъдещи изследвания с анализи на компонента, за да може да се оцени, както този, така и другите компоненти на EMDR терапията.
Моделът АПИ, който е водещ в практиката на EMDR терапията, приема като факт, че непреработените спомени от разстройващи житейски преживявания - и то не само тези, ограничаващи се до "травма", представляват фундамент за широк кръг патологии (Shapiro, 2001, 2007). Настоящата научно-изследователска работа подкрепя това убеждение (Affifi, Mota, Dasiewicz, MacMillan, & Sareen; Felitti et al., 1998; Mol et al., 2005; Teicher, Samson, Sheu, Polcari, & McGreenery, 2010) и статиите в това издание доказват неговото клинично приложение. Орен и Соломон предлагат общ преглед на различни клинични проблеми, решени чрез EMDR терапия. Макголдрик описва третиране на обонятелно референтен синдром и на дисморфично телесно разстройство. Фостър посочва, че преработката на паметта чрез EMDR може да се използва за подобряване на постижения. Приложенията за реакция при бедствия (Jarero & Artigas; Shapiro & Laub), домашно насилие (Tarquinio), нарушена привързаност (Wesselmann) и усложнена скръб при тежка загуба (Solomon & Rando), също така разкриват потенциални ползи. Техните доклади за ефективност са аналогични на пет РКИ, сочещи, че позитивните резултати се постигат с по-малък брой сесии EMDR терапия отколкото с ФТ-КПТ терапията (De Roos et al., 2011; Ironson et al., 2002; Jaberghaderi, Greenwald, Rubin, Dolatabadim, & Zand, 2004; Lee, Gavriel, Drummond, Richards, & Greenwald, 2002; Nijdam Gersons, Reitsma, de Jongh, & Olff).
В заключение, настоящото издание предлага на читателите един общ преглед на научно-изследователската работа относно предложените механизми на действие, различия в третирането и спектър на клиничните приложения на EMDR. Надявам се, че това ще насърчи съвместната работа и ще доведе до щателни, рандомизирани изследвания, за по-нататъшно проучване на тези области.
Ф. Шапиро
Институт за ментални изследвания
Мидълфийлд роуд, Калифорния
Пало Алто, САЩ
Следва също да се отбележи, че бързото намаляване на възбудата и яркостта на образите би могло да се очаква, че ще доведе до повече поносимост при третиране на травмата отколкото обикновения експоужър. Необходими са бъдещи изследвания с анализи на компонента, за да може да се оцени, както този, така и другите компоненти на EMDR терапията.
Моделът АПИ, който е водещ в практиката на EMDR терапията, приема като факт, че непреработените спомени от разстройващи житейски преживявания - и то не само тези, ограничаващи се до "травма", представляват фундамент за широк кръг патологии (Shapiro, 2001, 2007). Настоящата научно-изследователска работа подкрепя това убеждение (Affifi, Mota, Dasiewicz, MacMillan, & Sareen; Felitti et al., 1998; Mol et al., 2005; Teicher, Samson, Sheu, Polcari, & McGreenery, 2010) и статиите в това издание доказват неговото клинично приложение. Орен и Соломон предлагат общ преглед на различни клинични проблеми, решени чрез EMDR терапия. Макголдрик описва третиране на обонятелно референтен синдром и на дисморфично телесно разстройство. Фостър посочва, че преработката на паметта чрез EMDR може да се използва за подобряване на постижения. Приложенията за реакция при бедствия (Jarero & Artigas; Shapiro & Laub), домашно насилие (Tarquinio), нарушена привързаност (Wesselmann) и усложнена скръб при тежка загуба (Solomon & Rando), също така разкриват потенциални ползи. Техните доклади за ефективност са аналогични на пет РКИ, сочещи, че позитивните резултати се постигат с по-малък брой сесии EMDR терапия отколкото с ФТ-КПТ терапията (De Roos et al., 2011; Ironson et al., 2002; Jaberghaderi, Greenwald, Rubin, Dolatabadim, & Zand, 2004; Lee, Gavriel, Drummond, Richards, & Greenwald, 2002; Nijdam Gersons, Reitsma, de Jongh, & Olff).
В заключение, настоящото издание предлага на читателите един общ преглед на научно-изследователската работа относно предложените механизми на действие, различия в третирането и спектър на клиничните приложения на EMDR. Надявам се, че това ще насърчи съвместната работа и ще доведе до щателни, рандомизирани изследвания, за по-нататъшно проучване на тези области.
Ф. Шапиро
Институт за ментални изследвания
Мидълфийлд роуд, Калифорния
Пало Алто, САЩ